Снимка: Уикипедия |
Вчера (21 октомври) се навършиха 117 години от смъртта на поп Минчо Кънчев, виден български революционер и свещеник, роден в радневското село Коларово (тогава Арабаджиево). По-рано през годината бяха отбелязани и 185 лета от рождението на коларовеца. В родното му село има негов бюст-паметник, а училището в
населеното място носи името му.
Той е деец на националноосвободителното движение, диарбекирски заточеник, автор на една от последните български илюстровани ръкописни книги "Видрица". Народен будител, родолюбец, сподвижник и съратник на Васил Левски и Кольо Ганчев. Името му се среща в запазени оригинални документи от 70-те години на XIX в., отразено е във възрожденската преса и в спомени – ръкописни или печатни – на негови съвременници, съидейници и съратници. И преди всичко в „Миналото“ на Стоян Заимов и в „Записките“ на Захари Стоянов.
Минчо Кънчев е роден през 1836 година и учителства в родното си село от 1856-а до 1862-а, когато е ръкоположен за свещеник. Привлечен е към революционното дело. Като инспектор на селските училища в Старозагорско разпростира мрежата на революционните комитети. През 1873 година, след разкритията на Хасковското съзаклятие, е арестуван и заточен в Диарбекир. Освободен е през 1878-а с общата амнистия след Руско-турската война.
Книгата му "Видрица" представлява сборник от житие, родова хроника, мемоари, дневник, пътеписи, записки и кореспонденция. Ръкописът се състои от повече от 2200 страници и се съхранява в Българския исторически архив в Народната библиотека в София.
Видрица е малко каче с железни халки и с клуп отгоре, в което се събирало всичко изпросено за ядене от циганките по къщите едно време - айран, сирене, варени тикви и т.н. В тази връзка авторът сам пояснява избора на заглавието по следния начин: "И затова моето описание нарекох „Видрица“, защото има описано за българи, даскали, ученици, попове, училища, черкви, войводи, хайдути, дангули, арнаути, разбойници, турци кръвопийци, цигани и прочее".
Книгата представлява ценно пряко свидетелство за епохата на Българското възраждане с историческите данни, които предоставя за хайдутството, за делото на Васил Левски, за Старозагорското въстание и заточенията в Диарбекир. Наред с тях са представени битът, моралът, обичаите и празниците на българите от XIX век. Първите опити да бъде публикувана част от книгата прави още Христо Ботев, но без успех. Отделни откъси са издадени едва през 70-те години на миналия век, а през 1983-а издателство "Български писател" публикува първата част на книгата в 20 000-ен тираж. Ръкописите са разчетени и обработени от Кирила Възвъзова-Каратеодорова и Тихомир Тихов. Тази първа част обхваща периода от началото на XVIII век до 18 май 1878-а. През 1985-а последва ново фототипно издание също в 20 000-ен тираж. През 1995-а, по повод 160-годишнината от рождението на автора, е издадена и втората част на „Видрица“, но в силно съкратен вид, в тираж 4000 броя. Тази втора част обхваща последните години от живота на Кънчев, от май 1878-а до юни 1901-а. Пълното издание на творбата излиза едва през 2006 година.
Част от книгата са "Диарбекирските спомени" на свещеника. Те са своеобразен летопис на революционното движение в Старозагорско, пише неотдавна Галентин Караславов, директор на "Държавен архив" в Стара Загора в сайта www.dolap.bg. "В делото и творчеството на поп Минчо се оглежда многолетната българска революционна традиция, изконният стремеж на българския народ за свободен живот, непоколебимостта му да извоюва своето освобождение. В жизнения път на поп Минчо Кънчев се отразява съдбата на много наши дейци от националноосвободителното движение. Но неговата оригинална неповторимост като личност, яркият му талант на народен разказвач и летописец на своето време, му определят особено място в историята на Възраждането", допълва г-н Караславов.
През 1955-а “Диарбекирските спомени” са приети в Държавен архив – Стара Загора. Регистрирани са като фонд 65К и представляват първият личен фонд в архива. Документите са със статут на “особено ценни и уникални” и дават изключително важни и правдоподобни сведения за развитието на революционното движение в Старозагорския край. За пръв път с документите на Поп Минчо работи историкът – архивист, научният сътрудник Нейчо Кънев.