Независимостта ни е изцяло дело на българите

Клубът на интелектуалците ветерани „Приятели” с председател Пенка Драгиева продължава да отделя внимание на значими дати в българската история. На една от сбирките си те се спряха на едни от тях, с които тя е заявила своето място на картата на Европа, а именно Съединението и Независимостта. По тези поводи лекция изнесе членът на клуба Стойка Костова, която по образование е историк, дългогодишен директор на СУ „Гео Милев”, носителка на множество награди, свързани с работата й.
След приключването на Руско-турската война на 3 март 1878 година е подписан Сан Стефанският мирен договор, според който е възстановена българската държава – Мизия, Тракия и Македония. Това обаче не се харесва на Великите сили, тъй като се смята, че тази голяма държава ще е под руско влияние. Стига се до провеждането на Берлинския конгрес на 13 юни 1878 г., ръководен от германския канцлер Ото фон Бисмарк. В продължение на месец Великите сили – Франция, Англия, Германия, Русия, Италия, Австро-Унгария заседават и в крайна сметка решават България да бъде разпокъсана. Така се създава Княжество България, което се управлява от български княз, но неговото избиране ще се съгласува с Великите сили, и Източна Румелия – васални на Султана. Македония, Беломорска и Одринска Тракия се връщат на Османската империя. Този акт се посреща с възмущение от българите, които дълги години са се борили за Освобождението си. Почти веднага започва подготовка за отхвърляне решенията на Берлинския конгрес, както и Македония да се присъедини към България. Създават се комитети „Единство”, като пловдивския, в който влизат Драган Цанков, Константин Величков и други, по-късно се преименува на Централен комитет за Южна България. Той се заема с военно обучение на населението под формата на гимнастически дружества. Изострянето на граничните спорове на Османската империя с Гърция и Черна гора и идването на власт на премиера Гладстон във Великобритания провокират нова акция за съединение през пролетта на 1880 година. В сътрудничество с правителството на Княжество България южнобългарски общественици основават комитетска мрежа със средище в Сливен. До по-решителни действия не се стига, поради отрицателния резултат от дипломатическите сондажи в Лондон и Санкт Петербург.
От пролетта на 1885 г. сформираният в Пловдив под ръководството на Захари Стоянов Български таен централен революционен комитет се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата и публични демонстрации. Най-масовата проява е отбелязването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия, както и от Княжеството. 

Една от първоначалните цели да се вдигне въстание в Македония и областта да се присъедини към България по онова време се приема като невъзможна и остава само другата – Съединението. 

През нощта срещу 6 септември 1885 година започват вълнения в селищата в Пловдивско. Румелийската войска нахлува в града и сваля генерал губернатора Гаврил Кръстевич. Два дни след 6 септември в Пловдив пристига Александър І и застава начело на съединената българска държава.
Как Великите сили възприемат този акт? Българите са дръзнали да нарушат тяхно решение и те са против Съединението. По-сдържана е единствено Англия. Свикана е посланическа конференция в Цариград, която да реши „проблема”. Румъния не реагира, Сърбия и Гърция обаче имат претенции и искат Османската империя да унищожи Съединението. В крайна сметка сръбският крал Милан хвърля войските си срещу България, но Сръбско-българската война е решена с битката при Сливница, където сърбите претърпяват поражение, а войната е прекратена след натиск на Австро-Унгария, която сърбите молят за помощ. В крайна сметка през април 1886 година се признава българското Съединение, но се налагат редица ограничения, а страната ни трябва да плати финансовия дълг на Източна Румелия към Османската империя.
В края на 19 и началото на 20 век има правителствена въртележка, което дава възможност на българския княз да засили властта си и това е времето на личния му режим. От 1903 до 1908 година той поверява властта на Народно-либералната партия, основана от Стефан Стамболов. По онова време международната обстановка не е благоприятна за обявяване на Независимостта на България, през 1903-а избухва Илинденско-Преображенското въстание, което дава отражения на отношението на другите държави към България.
През 1908 година българският княз, вече Фердинанд, поверява управлението на Демократическата партия, наследник на Либералната партия, основана от Петко Каравелов. Новият министър-председател е Александър Малинов и той заявява, че първата му задача е да обяви Независимостта на България. Нашите политици и дипломати обикалят европейските столици, за да търсят подкрепата на Великите сили за събитието, което възнамеряват да извършват. Османската империя се занимава с вътрешни междуособици – по това време е Младотурската революция, Великите сили са насочили вниманието си към френско-германския спор за Мароко, Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина, а по ж.п. линиите Мустафа Паша-Белово и Търново Сеймен-Ямбол избухва стачка…
Българите продължават да търсят повода, за да се стигне до голямото събитие. На 30 август 1908 година в Цариград се организира пищна гала вечеря за рождения ден на Султана, поканени са всички дипломатически представители без българския, с което искат да покажат, че България не е равностойна на станалите държави, тя е васална. Това обаче дава повод на България да си изтегли дипломата, което прави и Турция и отношенията между двете държави се усложняват.
На 22 септември 1908-а българският княз заедно с правителството и депутатите във Велико Търново обявяват независимостта на България. Фердинанд е провъзгласен за цар на българите. На следващата година Независимостта на страната ни е призната от останалите държави.